Събуждаш се…какво следва?
Един обикновен ден…събуждаш се, обличаш се, пиеш кафе, излизаш да разходиш кучето и после тичаш да хванеш автобуса, защото следващият е след 20 минути. Отиваш на училище, някои часове ти се струват скучни, други интересни…понякога бягаш от час и представяш фалшиви бележки, за да извиниш отсъствията си. След училище излизаш с приятели…може би в Борисовата градина, за да пиеш бира…или в The Mall, за да похапнеш желирани бонбони. Прибираш се, къпаш се, гледаш някой филм и заспиваш. На следващия ден всичко това се повтаря. Може би в един момент рутината те поглъща и забравяш, че си в София – откровено казано един от най-красивите европейски градове. Всичко започва да те дразни – градския транспорт, задръстванията, мръсните улици, дори хората. Хората, които изглежда, погълнати от ежедневието и проблемите си, също като теб, са забравили да се усмихват. И така минават дни, седмици, дори години.
Събуждаш се отново…но вече не си ученик. Събуждаш се и виждаш, че 5 години от живота ти са минали неусетно. Събуждаш се и разбираш, че трябва да решиш накъде да поемеш. Аз избрах да замина и да уча чужбина. Не защото не обичам България! Обичам я, обичам и София, а най-вече моя квартал – Горубляне. Защо тогава заминах ли? Не защото няма перспектива в страната ни, а защото исках да тествам себе си и да разбера дали мога да живея и да се оправям сама.
След като завърших средното си образование прекарах едно незабравимо лято в България, пътувайки из всички райски кътчета на страната, и през есента на 2013 година заминах за Берлин. Бях приета да уча международен бизнес на английски език. Ако трябва да съм честна, в началото бях щастлива, чувствах се свободна…мислех, че мога да постигна всичко. Животът в „големия град“ ме очароваше и омагьосваше с всеки изминал ден, а благодарение на приложения като Viber и Facebook, можех да се чувам и виждам със семейството ми. Честно казано усещах най-много, а може би единствено, липсата на Габра – моето сибирско хъски.
Минаха 3 месеца и през декември 2013 се прибрах в България за празниците. Мислех си, че всичко ще бъде така, както го бях оставила. Бях развълнувана и щастлива, че се прибирам. Майка ми беше сготвила любимите ми ястия, а кучето ми ме посрещна с целувки. Колко хубаво беше всичко! След като еуфорията отмина, обаче, осъзнах всъщност колко сериозно е решението, което бях взела. Посещавах любимите ми места и ги усещах чужди, разхождах се из квартала ми и не се чувствах „на мястото си“. Започнах да се питам дали правя правилното нещо, дали не е по-добре да се върна и да се запиша да уча в България. Заминах за Германия с тези мисли и с очакването за следващото ми завръщане.
Пристигнах отново в Берлин и още 2 години от живота ми изминаха неусетно. Връщах се и отпътувах отново и отново. Усещах София различна, променена, по-красива отпреди. Дали градът се развиваше и ставаше все по-очарователен или аз, която вече не го приемах за даденост, успявах да видя истинската му красота? С всяко следващо отпътуване пристигах в Берлин все по-ентусиазирина и заредена с енергия, готова да разказвам на приятелите ми за райското кътче България. Те ме слушаха с интерес и започваха да плануват екскурзии до страната. Интересуваха се от културата ни, местната кухня, традициите, езика. Излишно е да казвам, че в тези моменти се чувствах изключително горда. Горда и още щастлива, че мога да разказвам за България и нейните богатства. Разбира се, не всички, с които съм общувала бяха положително настроени. Много чужденци бяха предубедени, с вече изградено мнение относно българите и България. С вече изградено лошо мнение относно българите и България. В началото се обиждах, после разбрах, че няма причина да се обиждам на хора, които са изградили своето
мнение въз основа на не-обективна информация. Тогава започнах да защитавам и да разказвам за страната ни още по-пламенно. С времето все повече от моите приятели и познати започнаха да се интересуват от нея.
За нарастващата популярност на България свидетелства и последният проект, по който работих. Като част от маркетинговия отдел на автобусната компания FlixBus, в продължение на 3 месеца разработвах уебсайта за България. В момента с гордост мога да заявя, че FlixBus е вече и на български и аз съм горда, че успях да допринеса за това. При интерес: https://www.flixbus.bg/
Събуждаш се…какво следва?
Анна-Мария Методиева
Have your say
