Вашата количка е празна.

Връщане към магазина

Have your say

comments

Sozopol

За България плачеш два пъти

Наскоро разговарях с приятел, който живее в България от много години и той каза нещо, с което аз съм абсолютно съгласна. Думите му бяха:

„За България плачеш два пъти – когато пристигнеш и когато трябва да си тръгнеш!“

Накара ме да се замисля за преживяването ми преди няколко години, когато за първи път пристигнах в България. Ще ви го разкажа, за да разберете защо това твърдение е толкова вярно за мен.

Както някои от вас вече може би знаят, първото ми пристигане в България беше през 2012 година, когато посетих красивия Созопол. Това, което най-вероятно не знаете обаче е, че почивката ми тогава започна с доста интересно и леко стресиращо преживяване. По начало пътуването до Созопол би трябвало да е лесно – директен полет от Лондонското летище Лутън до Бургас, следвано от около час и половина път с кола. Това, което се случи на нас, не беше лесно, а почти катастрофално.

Денят започна по план – хванахме ранен влак от Лондон до летище Лутон, което ни позволяваше да пристигнем 2 часа по-рано, да закусим и да се поразходим из безмитните магазини. Докато изчаквахме заминаването, ни информираха, че полетът ще има час закъснение, за което нямахме нищо против – седнахме да пием кафе и да почетем, докато дойде време да се качим на борда на самолета.

Когато номерът на изхода беше обявен се отправихме, за да се наредим на опашката. Докато изчаквахме ни обявиха, че ръчният ни багаж е по-голям от позволеното – грешка, която ни струваше допълнителни £100, за да го чекираме. Решавайки, че няма да оставим това да развали почивката ни просто си взехме поука да внимаваме в бъдеще. Подадох бордната си карта и паспорта, проправяйки си път към вратата, но когато се обърнах, видях, че приятелят ми не беше зад мен. Установила този факт, оставих няколко човека да преминат и се върнах да разбера какво го задържа. Намерих го припряно да рови из джобовете си – погледна ме с ужас и каза, че не може да намери личната си карта. Той не носеше паспорта си, понеже пътувахме в Европейския съюз и личната му карта беше абсолютно достатъчна. Знаейки, че я беше използвал по-рано, за да премине през охраната, бях сигурна, че документът е все още на летището. Той изтича по обратния път, а аз останах да наблюдавам как хората се качват един по един. Когато най-накрая и последния пътник се беше качил, персоналът ми съобщи, че могат да изчакат само още 5 минути. Когато той най-накрая се върна, знаех, че новините не са добри. „Нямах късмет“ каза ми той и сърцето ми се сви. Вратите бяха затворени и сбогувайки се с почивката си, наблюдавах автобуса, който отвеждаше пасажерите към самолета.

Прекарахме следващия един час търсейки личната му карта и познайте какво – оказа се, че през цялото време е била на охранителния пункт. Някой я беше сложил настрани, за да я „опази“. Беше, разбира се, наша грешка и се наложи да си купим нови самолетни билети, които се оказаха 4 пъти по- скъпи. Нямахме друго решение – хотелът и колата ни под наем бяха вече резервирани и предварително платени и не искахме да изгубим всичко. Следващата лоша новина не закъсня – нямаше свободни места за полета до Бургас. Единствената опция – полет до София в 9 вечерта. Приехме и решихме, че ще измислим как да стигнем до Бургас като кацнем.

В 2 сутринта в София всичко е затворено. Надявахме се да можем да вземем кола под наем, но уви – нямахме този късмет. Имаше няколко човека, предлагащи таксиметрови услуги, които по начало бих игнорирала и бих се запътила към легитимните таксита отвън. Но с 400 километрово пътешествие решихме, че може би трябва поне да разпитаме. Двама от шофьорите отказаха – Бургас е твърде далеч. Един от тях обаче беше склонен да преговаря за цена от 200 лева (около £80), така че ние го последвахме отвън до вана му и се настанихме. Не беше особено удобно, но вече беше 3 сутринта и си помислих, че ако поспя по време на 5-часовото пътуване, няма да е толкова зле.

Излязохме от летището и аз се опитах да се отпусна и да затворя очи. Трябва да съм заспала за няколко минути и когато отворих очи очаквах да сме излезли на магистрала, но установих, че сме паркирали в тясна и тъмна уличка. Огледах се наоколо, опитвайки се да настроя очите си към тъмнината. Отляво на мен видях няколко счупени коли без гуми, а отдясно ограда с 5 големи кучета зад нея. Шофьорът не беше в колата и аз погледнах към партньора си с израз, който вероятно е изразявал див ужас, защото той веднага ми каза да не се притеснявам. Нашият шофьор явно беше спрял покрай дома си, за да се подготви за пътуването. През оградата можех да видя малка къща със светнати лампи. Почувствах се като главен герой във филм на ужасите – не знаех кой може да излезе от къщата в следващия момент, а в главата ми се въртяха хиляди сценарии. Няколко сълзи се плъзнаха по бузата ми – това, което ми се случваше, нямаше нищо общо с представата ми за първото ми посещение в България. Откровено казано, бях си представяла България като студена, сива държава, но седейки в този ван и оглеждайки се наоколо нещата бяха много по-лоши отколкото можех да си помисля. Бях ужасена.

Минути по-късно шофьорът се върна, хвърли кутия цигари и Ред Бул на пасажерското място до него, обърна колата и след кратко бяхме отново в цивилизацията. Спряхме на бензиностанция на главната улица и скоро поехме по пътя. Какво облекчение!

Страхът ме беше събудил и аз вече не мигнах. Когато слънцето изгря, започнах да се отпускам и прекарах следващите няколко часа, наслаждавайки се на гледката. Наблюдавах сменящите се картини докато минавахме от град на град, красиви полета с планини в далечината, стари сгради, коне и каруци. Това беше един различен свят за мен. Около час преди да стигнем Бургас, шофьорът се измори. „Ти карай“ каза, подавайки ни ключовете- „аз трябва да поспя за около час“. Преместихме се отпред, а той се настани спокойно на задната седалка. Това може да ти се случи само в България!

Най-сетне пристигнахме на Бургаското летище около 10 сутринта. Можете да видите продължението на историята за няколкото прекрасни дена в Созопол тук, но имайте предвид, че те далеч не бяха така стресиращи. Истината е, че аз моментално промених мнението си за страната – тя се оказа гореща, слънчева и красива.

От тези дни насетне аз съм влюбена в България, така че за мен е абсолютно вярно, че ще плача за България втори път когато (и ако) ми се наложи да си тръгна.

Have your say

comments